Задава ли се война във Венецуела и може ли тя да донесе демокрация?

Венецуела отново се оказва на ръба на исторически поврат. След години на икономическа разруха, институционален разпад и политическа поляризация, режимът на Николас Мадуро изглежда изправен пред външен натиск, какъвто страната не е виждала от десетилетия. Съединените щати засилват военните и разузнавателните си операции в региона, опозицията се радикализира, а голяма част от населението отчаяно търси изход от кризата.

Но зад нарастващите очаквания за внезапна смяна на властта се крие сложна и опасна реалност. Венецуела е държава, където въоръжени групировки, разединена опозиция и лоялни към режима военни могат да превърнат всяка промяна в неконтролируем хаос. А предположението, че падането на Мадуро автоматично ще отвори път към демокрация, е далеч от гарантирано.

Тази статия на Фил Гънсън, старши анализатор за Андите към International Crisis Group, разглежда не само външния натиск и вътрешната динамика, но и най-опасния въпрос от всички: Какво всъщност следва след Мадуро - и готов ли е светът за това?

Напрежението около Венецуела отново се покачва, след като Съединените щати засилиха военното си присъствие в южната част на Карибите и дадоха сигнал, че са готови да окажат пряк натиск върху режима на Николас Мадуро. Убедени, че венецуелският президент е в политическа и институционална криза. Американски и опозиционни представители открито говорят за предстояща смяна на властта. Но докато очакванията растат, редица експерти предупреждават, че внезапният колапс на режима може да доведе до хаос и насилие.

Според много служители във Вашингтон венецуелският президент Николас Мадуро се намира в критично положение. САЩ са изградили най-значимото си военноморско разполагане в южната част на Карибите от времето на Кубинската ракетна криза през 60-те години, унищожават лодки, за които твърдят, че превозват наркотици, и изпратиха в региона самолетоносача "Джералд Форд". През октомври президентът Доналд Тръмп дори упълномощи ЦРУ да започне тайни операции във Венецуела.

Високопоставени членове на екипа на Тръмп настояват, че Мадуро губи опората си и скоро или ще подаде оставка, или ще бъде свален от собствената си армия. Бившият посланик на САЩ във Венецуела Джеймс Стори обобщи пред Politico виждането на администрацията така: "Изгонете го, екстрадирайте го или го изпратете да се срещне със Създателя си."

Опозиционният лидер Мария Корина Мачадо, удостоена с Нобеловата награда за мир през октомври, е не по-малко уверена, че краят на режима наближава. "Със или без преговори, Мадуро си тръгва", заяви тя след получаването на отличието. Мачадо открито подкрепя военния натиск на САЩ върху режима, макар да е убедена, че пълномащабно нахлуване няма да бъде необходимо.

"Мадуро започна тази война, а Тръмп я довършва", каза тя по-рано този месец. Висши фигури във венецуелското правителство следят внимателно ситуацията, тъй като възможността от целенасочени удари с дронове, ракети или други американски средства расте. Макар Тръмп отдавна да защитава идеята за по-сдържана външна политика, атаките на САЩ срещу ирански ядрени обекти през юни показаха, че администрацията е готова да действа извън границите, когато сметне за необходимо.

Защо насилствено сваляне може да доведе до хаос

Макар ясно мнозинство от венецуелците да желаят отстраняването на Мадуро, предположението, че сваляне със сила би довело до бърз и гладък преход към демокрация, е наивно и опасно. Страната е пълна с въоръжени групировки, които биха се противопоставили на разпадането на режима и биха подкопали всеки опит за възстановяване на върховенството на закона.

Съществува и риск лоялните на Мадуро генерали да поставят на власт още по-репресивна фигура. Без ясна и жизнеспособна стратегия за периода след падането на режима, насилствената смяна на властта би могла да доведе до още по-дълбоки репресии, насилие и страдания за венецуелските граждани.

Вместо да се опитват да принудят Мадуро да се предаде под дулото на оръжие, американците и опозицията трябва да се съсредоточат върху единствената стратегия, която вероятно ще доведе до устойчив, мирен преход: всеобхватни, международно подкрепени преговори. Такива разговори биха били предизвикателство и биха отнели време. С награда от 50 милиона долара за главата му, нерешено обвинение от голямото жури на САЩ за трафик на наркотици и текущо разследване от Международния наказателен съд за възможни престъпления срещу човечеството, венецуелският президент знае, че е в безопасност да си остане там, където е. С други думи, условията за дипломация все още не са налице. Но насилствените преки пътища вероятно само ще влошат нещата.

Възходът на твърдолинейната опозиция

Основната венецуелска опозиция не винаги е била доминирана от ястреби. През последните две десетилетия влиянието се е колебало между умерени и твърдолинейни фракции. Но през 2014 г., когато Мария Корина Мачадо все още беше сравнително периферна фигура, тя и двама други водещи опозиционни политици скъсаха с умереното ръководство и започнаха да настояват за стратегия, която нарекоха la salida - "изходът". Това доведе до месеци масови протести, целящи да принудят Николас Мадуро да подаде оставка незабавно.

Режимът реагира с изключителна жестокост - загинаха 43 души. Подобни широкомащабни демонстрации през 2017 и 2019 г. завършиха по същия начин: с репресии и без реална промяна. Така Мачадо стигна до извода, че свалянето на Мадуро не може да се постигне чрез вътрешен натиск и че е необходима външна военна намеса.

Разделения в опозицията и спорът за чуждестранната намеса

Много други влиятелни противници на Мадуро категорично не споделяха този възглед. Подкрепяното от САЩ паралелно опозиционно правителство, което претендираше да бъде легитимното ръководство на Венецуела между 2019 и 2023 г., комбинираше умерени и хардлайнери, макар и с ограничено влияние.

Мачадо, която остана извън тази структура, остро критикуваше временния кабинет за отказа му да призове за регионална военна намеса с мандат по Междуамериканския договор за взаимна помощ - по-известен като Договора от Рио. Това е пакт за колективна сигурност в Западното полукълбо, подписан от Венецуела още през 1947 г., макар че Мадуро впоследствие го отхвърли публично.

Разпадът на паралелното правителство и възходът на Мачадо

Разпадането на временната структура в края на 2022 г. и последвалото изгнание на нейния лидер Хуан Гуайдо дискредитираха повечето свързани с него фигури. Мачадо обаче остана незасегната - благодарение на дистанцирането си от правителството на Гуайдо и на репутацията си на политик, който не прави компромиси с Мадуро.

Въпреки дългогодишната си склонност към директни действия пред изборната конкуренция, тя разпозна момента и реши да оглави опозицията чрез демократичния процес. През октомври 2023 г. Мачадо убедително спечели президентските първични избори и стана кандидат на основната опозиционна коалиция - Демократичния блок - за президентските избори през юли 2024 г.

Мачадо беше незабавно лишена от правото си да се кандидатира от правителството на Мадуро. В крайна сметка тя се съгласи да подкрепи друг кандидат, пенсионирания дипломат Едмундо Гонсалес, и проведе кампания с него въпреки многото пречки, които правителството ѝ постави на пътя. Гонсалес спечели повече от два пъти повече гласове от Мадуро, според строго проверените официални данни на опозицията. Въпреки това правителството отказа да признае резултата и Мадуро положи клетва за още един мандат.

След като властите го обявиха за победител, хиляди разгневени избиратели излязоха на улицата в знак на протест. Но Мачадо и нейният екип не успяха да се възползват от момента. Високопоставен съветник на Мачадо, Карлос Бланко, призна в скорошно интервю, че екипът е смятал, че резултатът от изборите през юли 2024 г. ще принуди Мадуро да преговаря за напускането си. Вместо това правителствените сили убиха над 20 протестиращи и хвърлиха в затвора повече от 2000 други в дните след гласуването. Дисидентите си научиха урока. Страхът от репресии, поне засега, осакати способността на опозицията да мобилизира масите.

Неуспехът на Мачадо да свали Мадуро доведе до спад в рейтинга ѝ сред избирателите. Но тя остава популярна и излъчва оптимизъм. Както ми обясни един водещ социолог в Каракас, въпреки че венецуелците са скептични, че Мачадо ще може да изпълни обещанията си - доверието в нея е спаднало наполовина от преди изборите през 2024 г. - "нейният имидж остава силен. Тя може да се възстанови, ако нещата се променят." С други думи, ако Съединените щати успешно наложат смяна на режима и опозицията успее да вземе властта, Мачадо е в позиция да бъде основният бенефициент.

Венецуелците се борят за оцеляване

Между заплахите от намеса на САЩ, страховете от по-интензивни репресии и липсата на доверие в следващите ходове на опозицията, венецуелците се оказват изправени пред друга дестабилизираща криза: масови икономически трудности. Венецуелската икономика, която започна да расте през последните няколко години, след като се срина между 2013 и 2021 г. до около една четвърт от предишния си размер поради лошо икономическо управление, падащи цени на петрола и санкции на САЩ, отново показва признаци на сериозно напрежение.

Според Международния валутен фонд, годишната инфлация, която само миналата година беше двуцифрена, се очаква да нарасне до близо 700 процента през 2026 г. Разликата между официалния правителствен валутен курс и паралелния курс, пазарния валутен курс, използван за неофициални транзакции, се увеличи бързо, което предполага, че националната валута е силно надценена. През януари 2025 г. двата курса бяха почти еднакви; днес официалният курс от 226 боливара за долар е далеч под паралелния курс от над 300 към 1.

Минималната работна заплата от 130 боливара на месец, която сега струва по-малко от един щатски долар, е твърде ниска, за да позволи на работниците да оцелеят. Дори с големи бонуси, много служители в държавния сектор рядко печелят повече от еквивалента на 100 долара на месец. Изхранването на семейство във Венецуела сега струва около пет пъти повече.

Правителството в Каракас отрича, че икономиката е в тежко положение. Всъщност, през октомври вицепрезидентът на Венецуела Делси Родригес се похвали, че страната е преживяла 18 последователни тримесечия на растеж на БВП и е прогнозирала растеж от 8,5% тази година - силно оптимистична статистика, която се основава предимно на увеличеното производство на петрол. Но 80% от венецуелците живеят в бедност, а средната класа изчезва. Приблизително осем милиона венецуелци са избягали от страната през последните години, най-вече защото вече не могат да си позволят да живеят там.

Предвид мащаба на трудностите, много венецуелци са готови да подкрепят насилствен край на управлението на Мадуро, стига да е бърз. Това окуражи много поддръжници на опозицията да подкрепят всеки подход, който би могъл да ускори смяната на режима, независимо от рисковете. Съюзниците на Мачадо отхвърлят разговорите за потенциална нестабилност след колапс на правителството като всяване на паника и обвиняват критиците на американската военна намеса, че са симпатизанти на Мадуро. Но подобно отношение е опасно.

Какво може да последва след Мадуро

Без значение колко лош е режимът на Мадуро, някои от възможните бъдещи развития на Венецуела биха могли да бъдат по-лоши. Ако мощна военна фракция определи, че Мадуро е пасивен и предприеме действия за неговото заменяне, няма причина да се смята, че първият ѝ избор би бил да даде възможност на твърдолинейните опозиционни лидери като Мачадо. Един възможен резултат е инсталирането на също толкова репресивен - и може би дори по-малко компетентен - режим.

Падането на Мадуро би могло също така да даде възможност за възход на разнородните недържавни въоръжени групировки във Венецуела, включително колумбийски партизани и престъпни банди. Тези мощни организации се страхуват от това, което може да се случи след края на сегашния режим и вероятно ще се съпротивляват на всяко възстановяване на върховенството на закона. Националната освободителна армия, колумбийска марксистка партизанска групировка, която е вдигнала оръжие през 60-те години на миналия век, може да има хиляди въоръжени бойци във Венецуела. Доколкото тези бойци са държани под контрол при Мадуро, това е заради съюза на организацията с настоящото правителство.

Същото важи и за други въоръжени групировки. Така наречените колективос, банди от въоръжени цивилни бандити, които служат на водещи политици, са окопани в няколко големи града. Въпреки твърденията на Тръмп, Мадуро не е глава на скандалната "Трен де Арагуа", мощна престъпна мрежа, която се е разпространила във венецуелската диаспора през последното десетилетие и която Тръмп официално е определил като терористична група. Но правителствени служители са се възползвали от близките отношения с бандата. След като Мадуро стана президент през 2013 г., неговото правителство започна да се опитва да ограничи нарастващия брой убийства, като подписа пактове за ненападение с "Трен де Арагуа" и други въоръжени групировки, споразумение, което в крайна сметка им позволи да станат по-могъщи. Наскоро чилийските прокурори твърдят, че Каракас е наел членове на банда да убият венецуелски дисидент в изгнание.

Несигурната стабилност между тези групи и правителството вероятно ще се разпадне с оттеглянето на Мадуро, особено ако промяната настъпи внезапно и постави под въпрос контрола, който съюзниците на президента имат върху лостовете на властта. Както отбеляза Хуан Гонсалес, бивш висш съветник на президента на САЩ Джо Байдън по Латинска Америка, условията във Венецуела са узрели за продължителна война с ниска интензивност. Това би могло да накара Венецуела да изглежда по-скоро като Колумбия или Мексико, изпълнена със селективни убийства, бомбени атентати и случайни улични битки, но без стабилното избрано правителство, което съществува в Богота или Мексико Сити.

Мачадо говори уверено за амбициозен 100-дневен план, който е подготвила, който включва възстановяване на институционалното управление, стабилизиране на икономиката, реформиране на въоръжените сили и справяне с хуманитарна криза, породена от бедността. Но ако администрацията на Тръмп откаже да изпрати значителни американски сухопътни сили във Венецуела, нововъзникващото опозиционно правителство ще бъде зависимо от същите генерали, които сега обвинява в управлението на наркокартели.

Мачадо и други казват, че много военни офицери са готови да преминат на нейна страна, което би означавало, че в случай на преврат Мадуро може да бъде предаден на американските власти. Но подобни предположения са се оказали неоснователни в миналото. През 2019 г., няколко месеца след създаването на временното правителство, Гуайдо и други опозиционни лидери чакаха напразно пред военна база в Каракас преврата, за който им беше казано, че ще последва, но който така и не се случи.

Мачадо може би е права, като прогнозира, че някои военни служители ще я подкрепят, ако успее да спечели властта. Но е малко вероятно всички да го направят. И ако военните се разделят на конкуриращи се фракции или ако администрация след Мадуро разпусне армията и уволни цивилни служители, шансовете за насилствен хаос ще се увеличат допълнително. Правителство на Мачадо-Гонсалес без достатъчна военна подкрепа, вътрешна или външна, е малко вероятно да е в състояние да парира кампания от насилие от въоръжени групировки, целящи да го дестабилизират.

Трайна демокрация

Най-големите успехи на венецуелската опозиция през 25-те години, откакто Уго Чавес, менторът и предшественик на Мадуро, стана президент през 1999 г., са постигнати чрез преговори и гласуване, а не чрез насилие. На референдум през 2007 г. гражданите успешно отхвърлиха опита на Чавес да утвърди социализма във венецуелската конституция.

На законодателните избори през 2015 г. се появи обединена опозиция, състояща се от над дузина партии, с мнозинство, което би им позволило да променят състава на Върховния съд на страната и избирателната власт в своя полза, ако правителството не беше лишило парламента от власт като начин за осуетяване на поемането на контрола от опозицията. И въпреки че Мадуро се задържа на президентския пост след загубата на изборите през 2024 г., тези избори може би са най-голямата политическа победа на опозицията досега. Чрез събиране и дигитализиране на над 80 процента от гласовете, опонентите на Мадуро представиха неопровержими доказателства, че президентът няма легитимни претенции за власт.

Преговорите, водени от международни медиатори, също създадоха възможност за опозицията да постигне успехи. Именно така наречените споразумения от Барбадос между правителството и опозиционната Демократическа унитарна платформа през октомври 2023 г., подкрепени от предложението на администрацията на Байдън за облекчаване на санкциите срещу страната, проправиха пътя за победата на Мачадо на първичните избори през този месец и триумфа на Гонсалес на президентските избори през юли 2024 г. Мадуро се съгласи на международно наблюдение на изборите само защото това беше част от условията на тези споразумения.

Вместо тези победи да ги насърчават да надграждат върху успехите си, те тласнаха хардлайнерите на опозицията да поемат по-бързи пътища за сваляне на Мадуро. По този начин те рискуват да повторят същата грешка, която опонентите на Мадуро направиха, когато сформираха временното правителство през 2019 г.: възлагане на стратегия на чужда сила с припокриващи се, но фундаментално различни цели. Мачадо и други се стремят към върховенство на закона и край на проваленото наследство на Чавес, но Съединените щати са фокусирани върху ограничаването на трафика на наркотици, миграцията, разходите за енергия и разширяването на Китай в региона. Това означава, че е малко вероятно Вашингтон да даде на опозицията освобождението, което търси, дори ако американските войски нахлуят. Тръмп отново говори за възобновяване на преговорите с Мадуро, предлагайки лъч надежда за дипломацията. Но подобна стратегия вероятно ще проработи само ако Вашингтон и хардлайнерската опозиция във Венецуела разберат, че преходът на властта е постепенен процес, а не еднократно събитие.

С други думи, Венецуела не може бързо да се превърне в свободна страна. Без значение колко ненадеждно е правителството на Мадуро на масата за преговори, опитът за налагане на промяна на режима чрез насилие в крайна сметка ще подкопае целта както на опозицията, така и на огромното мнозинство венецуелци да създадат безопасна, стабилна и основана на закона система, която да замени управлението на Мадуро. Опитът за пряк път може да остави страната още по-зле, отколкото е днес.